Дяволското гърло, разказ от Хелиана Стоичкова

Дилян взе слушалката в ръка и набра номера. Залата беше празна, толкова празна, че сякаш високия таван бе като капак на тенджера и той, сам самичък в това огромно пространство бе като един картоф търкалящ се наляво на дясно в очакване да се появят и другите съставки на ястието, но по това време на нощта никой не искаше да го сготвят. Хората бяха по домовете си и сам той стърчеше до един обществен телефон в пълно отчаяние.
- Стефке...
- Диляне? Къде се загуби, бе човек. Обади се във вторник и от три дни ни кос ни вест от тебе...
- Стефке... – Той захлипа в телефонната слушалка и като подсмръкна шумно избърса си очите.
- Плачеш ли, Диляне? Поболях се да те мисля. Викам си тръгвам да го търся. Телефона ти е изключен.
- Стефке, слушай, пиле. Загубих го. Чакай да ти кажа. Никога през живота си не съм се чувствал толкова малък. Мъничък. Миниатюрен мъничък човек. Не зная човек ли съм. Аз човешко същество ли съм? Или съм добитък някакъв? Сякаш света е станал едно различно място, Стефке. Изгубих се. Изгубен съм. Душата ми се загуби тука в това дяволско гърло.
- Как си се загубил. На коя улица си?
- Улица? Какви улици, бе Стефче. Тук няма улици! Има само тунели. Стълби нагоре, стълби надолу. И хора, които бързат всеки за някъде. Един побъркан град с едно огромно дяволско гърло отдолу и аз вече кой ден по ред бродя като някакъв идиот и не мога да намеря изхода.
- Какви ги бръщолевиш, бе Диляне?! Как така няма улици? Да не си пиян? Да не са те упоили нещо?
- Улици има, но не можеш да ги пресечеш. Всичко е забранено, разбираш ли! Всичко! Слушай, слушай ме. Чуй ме. Аз... Аз за пръв път в живота си не зная какво да правя. Разбираш ли. Всяка част от мен крещи, че се случва нещо нередно, но никой, никой сякаш не вижда в какъв омагьосан кръг живеят. Пътуват нанякъде, обикалят по тези коридори, от къщи на работа и обратно и сякаш не виждат, че света се е превърнал в едно менгеме, което те стиска за гушата. Дави те като все едно няма въздух и си под водата. Тунели, коридори, ескалатори. Завиват наляво, после надолу, после се качваш нагоре пък те качват на мотриса, пък излизаш в друга част на града и за да стигнеш до спирка трябва да прекосиш площад по синя алея, ама има и жълти... Тук е разрешено за едни, там за други. Сега съм на етаж, на който влизаш в огромен магазин, на който входа му е от тук, а изхода му е три нива по-надолу на спирка през два квартала. И се излиза през извит син тунел, разбираш ли? И ти не знаеш къде си. Аз не зная как да ти го опиша. И има табели и винаги си на път с предимство! И те дебнат да не завиеш в грешна посока и ако объркаш пътя си в нарушение. Седнеш някъде дойдат – тук е забранено да се сяда. Спреш някъде – тук е забранено да се спира. Въздух не ми стига, нямам представа как да ти кажа колко отчаян се чувствам и колко изгубен.
- Диляне, поспри малко. Да пратя татко да дойде да те вземе...
- Не! В никакъв случай! Стойте си там на село. Да не сте посмели да дойдете. Аз ти казвам, от понеделник търся пътя към автогарата. Стефче... – той се подпря на кабинката и разтърка челото си – Аз ще си намеря пътя към къщи. Не се бой за мене. Просто исках... Просто исках да ти чуя гласа. Ей така малко... Не да те плаша, просто... Просто като колехме прасето някога и очите, погледа, разбираш ли. Гледам в една тоалетна тука очите ми са като на прасето. Уплашени, объркани. Едно такова само страх вътре. Няма друго, страх и ужас. Тъй не става, инак не става. Не знаеш на къде да поемеш. Всяко движение ти е грешно. Не знаеш кой си, не знаеш за чий си тука. Ей така, ходиш напред назад... Сянка от човек. Човека го няма. Един номер ходи напред назад.
- Диляне... – тя замълча за момент, но после с по-бодър глас продължи – Слушай ме сега. Ти си намери пътя към дома, аз съм тука. Чакаме те. И повече няма да кажа. Чакам си те.
- Да. Прибирам се.
Той затвори слушалката и разтърка челото си. Отиде до един апарат със закузки и извади стотинки от джоба си. Започна да търси къде да вкара стотинките, но имаше съвсем тънък процеп. Започна да ги вкарва вътре, но апарата ги превъртя и ги изхвърли в краката му. Той извади банкноти и ги вкара в процепа, но апарата изхвърли и тях като на екрана се изписа надпис, че приема само плащане с карта. Еми той нямаше карти. Ни банкови карти, нито карти за игра. Да имаше поне карти за игра щеше поне да да се позабавлява. Обърна се и като започна да рита стотинките в различни посоки те захвърчаха по идеално почистения под и започнаха да падат през парапета към долните нива.
Ехе! Очите му светнаха. И като изсипа една шепа на земята започна да ги рита и да си ги гони. Тичаше по големия празен етаж като малко дете и за момент някаква светлинка проблясна в очите му. Както някога ритаха камъчета в прахта с децата. Вървиш вървиш пък ритнеш някое камиче и то изхвърчи край пътя.
Така рита стотинки докато всичките не хвръкнаха през парапета и лицето му се разведри и усмихна. Остана му една последна и с нея си поигра повече. Ритна я към дъното на залата и тя се завря на място, където не можеше да стигне с обувката си. Коленичи и зачопли с пръсти да я извади. Но тя така се заклещи, че той вдигна очи да види в какво я завря. Когато погледа му проследи двете сфери и тръбата, която тръгваше от тях, извиваше се някъде горе и се спускаше надолу в трета сфера чинето му овисна. Той стоеше на колене под скулптура на един огромен, овиснал, триметров...
- Никой няма да ми повярва...

- Ей, господине! Да извикам охраната?
Дилян вдигна ръка от лицето си и огледа мъжа, който се беше надвесил над него.
- Не може да се облягаш на скулптурата. Забранено е да се пипа!
- Каква скулптура... - Дилян леко разтърси глава и започна да излиза от унеса си. Колко време е минало, сигурно бе задрямал. Той се обърна и видя, че се е облегнал на едната топка.
- Не те знам от къде си, но това е изкуство!
- Бе какво изкуство, бе... - Дилян се изправи и протегна ръка, към нещото. - Не виждаш ли какво е това?! Сляп ли си?
- Кой е сляп, бе! Идвам на работа и гледам поредния нехранимайко, който не спазва правилата! Има си правила! Ако всеки прави каквото си иска знаеш ли какво ще стане?!
- Какво ще стане, бе момче?! Кажи ми какво ще стане! Имаш ли двайсет години? Трийсет? Какво ще стане от това, че съм се подпрял на фалоса?
- Това не е фалос! Това е модерно изкуство!
- О, извинявай, ние от село не разбираме от изкуство. Ние сме едни тъпаци, които от нищо не разбират. Сигурно живееш някъде наблизо, от пъпа на града си и много ги разбираш нещата.
- Точно така. Ей там отсреща живея и много ги разбирам нещата.
- И колко време ти отнема да дойдеш на работа, момче от центъра на града?
- Не е твоя работа. Много добре съм си подредил нещата, много благодаря. Само час и половина. Хайде поредния с маршрутни съвети! Аман вече...
Дилян се плясна през челото и се огледа.
- И ако искаш да знаеш съм доволен. - продължи другия - Доволен съм, защото вашето поколение е оставило страшна каша, която ние десетилетия няма да можем да подредим. Седите си там в гората и си живеете в миналото. Ядете храна, която мирише на пикоч и животни.
- Гората? Картофите в гората ли растат, бе момче. Месото, чушките. По дърветата ли? Месото от земята ли го копаем?
- Не, има си фабрики, има си заводи. Ако зависехме от вас човечеството щеше да загине от глад за една седмица. Аз всеки ден зареждам автоматите с храна и не съм видял гладни наоколо!
Дилян примигваше. Малкото пиленце, което мислеше да удоши с два пръста като се прибере сега му се видя много драгоценно. Пълно с живот. Пълно с толкова много смисъл.
- И ти си щастлив в този нов свят?
- Разбира се! Сутрин ставам, деня ми е подреден. Няма хаос, няма чудене. Ако видя нещо нередно докладвам на охраната, те идват и веднага премахват нарушителя. И всичко отново е подредено. Ако видя петънце, забърсвам го. Ако не мога викам да почистят. Има си хора за всичко. Има място за всичко. Огледай се, това е идеалният град. Имате ли такива съоръжения в гората? Или спите по дърветата във вързопи? Вие сте минало. И скулптурата ми харесва. Защото е интересна. Защото е нещо ново, защото е нещо различно от всичко, което вие сте. Това е изкуство. Ти просто не го разбираш. Жалък си. Жал ми е за тебе. Погледни се, опърпан си, проскубан. Сигурно си някой безработен, който нищо не може и затова е дошъл в големия град да си опита късмета. Ами имам новина за теб, чичка, бъдещето не те иска. Върни се обратно в дупката, от която си изпълзял. Явно нямаш нужните качества. Модерният свят вади само най-доброто от хората. Само силните оцеляват. Останалите трябва да си отидат. Да си отмрете там. Ясно ли ти е? Разбра ли какво ти говоря?
И в този момент Дилян си спомни Гошко. Гошко Дебелото. Така му казваха. Вися вързан надолу с главата от моста над реката цял час преди да го отвържат. Ей, че хубав спомен. Гошко тогава научи, че не е хубаво да крадеш сандвичите на другите деца. Негативният опит учи много повече от положителния. Ефекта е мигновен.
Дилян прескочи тялото на новия си познат и само хвърли поглед дали ще се изправи след удара. Като видя, че помръдва потърка леко челото си и се усмихна. Друго си е да удариш глава на някой, който много приказва. Възпитателно е. А и някак почувства се по-ведро. Хулигана в него за момент събра смелост да стъпи на поредния ескалатор в търсене на изхода. Винаги има начин. Винаги има решение. И той щеше да го намери.

Нов културно-исторически комплекс с името „Балканци“ отвори врати в Троян

Нов културно-исторически комплекс с името „Балканци“ отвори врати в Троян. Той е посветен на историята на 34-ти пехотен троянски полк и носи името на едноименния марш на военното формирование.

„Тридесет и четвърти пехотен троянски полк се формира в границите на днешните общини Ловеч, Троян, Априлци, Летница и Угърчин. Този полк през Междусъюзническата война спира румънските войски да влязат в София, които до този момент безпрепятствено нахлуват в пределите на България . След това полкът отива и се бие в Разлог срещу настъпващите гръцки войски, чиято цел е да превземат Пловдив и той да бъде завинаги откъснат от България. В Първата световна война полкът участва в Нишката настъпателна операция, бие се при Косово поле, а накрая се увенчава със слава в епопеята при Дойран“, разказа за БТА Христо Калистерски, председател на Национално дружество „Традиция“.

Комплексът е уреден в родната къщата на един от героите на полка – Спас Балевски. Идеята за реализацията на проекта е на местния клон на НД „Традиция“.

Официалното откриване започна с изпълнения на троянския представителен общински младежки духов оркестър с мажоретки и с тържествен молебен, след което кметът на Троян Донка Михайлова и председателят на НД „Традиция“ Христо Калистерски официално прерязаха лентата за откриване на комплекса.

С финансиране по проект на местната инициативна група и доброволен труд от членовете на сдружението, къщата, която е паметник на културата, е обновена вътрешно и външно. На първия етаж е подредена експозиция, представяща участието на полка в поредицата от войни за национално обединение.

Посетителите могат да разгледат архивни документи, карти, униформи, различни артефакти, 29 информационни пана, интерактивна карта на бойните действия и реплики на оръжия от онова време.

Специално място е отделено на историята на мястото, на военните паметници на територията на общината, на участието на полка в паметни битки от войните в началото на миналия век, на неговите герои.

Сред акцентите на експозицията са две възстановки – на войнишки окоп и на офицерско полево укритие, които разкриват в детайли ежедневието на българския войник на фронта. Посетителите могат да видят и филм, заснет по време на мащабната възстановка на Дойранската епопея, която сдружението прави през 2018 година в Троян.

„Аз съм удовлетворена от факта, че откриваме нова експозиция в България, която е фокусирана върху новата история, която е модерна, концептуална и която ще бъде безплатна за посетителите. Тя ще се превърне и в образователен център в сърцето на град Троян, в сърцето на България. Експозицията има значение не само за града и региона, но и за страната като цяло, защото някои от използваните музейни похвати и методи на историческия разказ биха могли да бъдат приложени и в обновяването на други музейни експозиции в страната, посветени на нашето военно-историческо развитие“, каза за БТА проф. д.и.н. Вера Бонева, преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии в София (УниБИТ), която беше гост на откриването.

/АКМ/
БТА

Документален филм и изложба представят непознатото културно-историческо наследство в Павликенския край

Проектът „Непознатото културно-историческо наследство на Павликенския край“ ще бъде представен днес следобед в Народно читалище „Братство-1884“ в Павликени. Това съобщи ръководителят на проекта, историкът и музеолог д-р Диана Митева. Инициативата включва документалния филм „Непознатото културно-историческо наследство на Павликенския край“ и едноименна изложба.

Проектът стартира през месец януари тази година, а снимките на филма и подготовката на изложбата започнаха през месец март, разказа д-р Митева. Трябваше да се сформира група от 40 ученици, но интересът беше голям и се включиха над 50 деца. Първите два месеца те бяха запознати детайлно с обектите, които ще бъдат включени във филма, сниман от оператора на кинопродукцията „Чума“ Румен Василев. Фотограф е Венцислав Симеонов, който работи в Исторически музей – Дряново.

Интересът към проекта е голям, защото в него са запечатани моменти от историята на осем населени места в община Павликени, която притежава значително както обем, така и по значение историческо и нематериално културно наследство, разказа д-р Митева. Обектите, които са включени в него, са археологически паметници, местности, свързани с бойния път на четите на Филип Тотю и Хаджи Димитър и Стефан Караджа, църковни храмове и манастири, действащи обществени колекции (музейни сбирки), местно облекло, датиращо от края на XIX до средата на XX век и част от нематериалното културно наследство на Павликенския регион.

Участниците във филма са на различна възраст. "Децата бяха много въодушевени да са в ролята на филмови звезди, а родителите ги подкрепяха и през почивните дни през месец май също идваха на снимки", разказа д-р Митева. Във филма участват кметът на община Павликени инж. Емануил Манолов, кметове на населени места от региона, възпитаници на местните училища, директорът на Регионален исторически музей - Велико Търново д-р Иван Църов, директорът на музея в град Елена Светослав Петров, културни дейци и други личности, свързани с историята на Павликенския край.

Филмът и изложбата са създадени по проект с бенефициент Народно читалище „Съединение-Михалци-1870“ в павликенското село Михалци по договор, сключен с Национален фонд култура. Стойността му е 14 425 лв. Сред неговите партньори са Историческият музей – Дряново и Музеят на Възраждането „Иларион Макариополски“ в град Елена.

Филмът ще участва в 12-то издание на международния кинофестивал „Славянска приказка“, а очакванията са неговият генерален директор Елена Табанова – Димитрова да присъства на премиерата днес в читалището в Павликени.

Д-р Диана Митева е сред основните организатори на различни събития в община Павликени. През месец юни тя организира поредното издание на Дефиле на народната носия "Света Неделя" в село Недан и бе сред участниците в него. През месец юли д-р Митева участва и в организиране на честването на 156-ата годишнина от битките на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа с османската войска в местността Канлъ дере край Вишовград.

/АКМ/
БТА

Всички истории в новата ми стихосбирка са преживени, но не са задължително лични, каза Оля Стоянова

Историите във всички мои стихотворения са преживени, но не са задължително лични. Обикновено разказвам истории, свързани с други хора. Това каза пред БТА писателката и журналистка Оля Стоянова по повод новата си стихосбирка „Как ни спасяват природните закони“.

По думите ѝ това вероятно идва от журналистиката, както и от това, че е „добър наблюдател“. Обичам да разказвам истории и това правя в стихотворенията си, и в разказите, и в документалните истории, които пиша, посочи Стоянова. Отбеляза, че на 14 септември, в рамките на „Алея на книгата“ в София, издателство „Жанет 45“ ще организира среща с публика и раздаване на автографи.

„КАК НИ СПАСЯВАТ ПРИРОДНИТЕ ЗАКОНИ“ ИЗЛИЗА 11 ГОДИНИ СЛЕД ПОСЛЕДНАТА Ѝ СТИХОСБИРКА

Предишната стихосбирка на Оля Стоянова - „Улица „Щастие“, излиза през 2013 г., като за нея авторката е отличена с литературните награди за поезия „Николай Кънчев“ и „Иван Николов“. Това е хубав стимул човек да продължи да пише, смята тя.

По думите ѝ в този 11-годишен период оттогава досега тя е открила драматургията като жанр, въпреки че отбелязва, че винаги се е съпротивлявала да пише пиеси. Според нея писането за театър е свързано с много хора. „Театърът е тежка машина и си зависим от много фактори, за да реализираш даден проект“, каза тя.

Писателката разказа, че в този период е писала предимно пиеси, някои от които се играят и към момента. Сред тях са „Покана за вечеря“, която е на сцена от десет години в театър „София“, „Цветът на дълбоките води“ в Народния театър „Иван Вазов“, а през 2020 година е поставена пиесата „Страх за опитомяване“.

Оля Стоянова обясни, че страстта ѝ към драматургията, театъра и спектаклите се гради върху това, че обича „как звучи живата човешка реч“.

„През тези 11 години май не съм спирала да пиша поезия, но събирането на книга е бавен процес и трябва повече мотивация“, каза още тя. Добави, че вниманието ѝ е „бягало в други посоки“. „Беше ми интересна драматургията. Издадох сборник с пиеси, два сборника с къси разкази и още две книги с документални истории. И поезията някак остана на заден план“, допълни тя.

По думите на Оля Стоянова стихосбирката „Как ни спасяват природните закони“ не е написана „на един дъх“. „Обикновено пиша текстовете си и забравям за тях за дълго време. Така, когато се върна към тях, мога да ги чета сякаш не са мои и да бъда много по-критична към тях“, посочи тя.

ПОЕЗИЯТА И ЖУРНАЛИСТИКАТА

Писателката отбеляза, че предишните ѝ книги „Пътеводител на дивите места“ и „Пътеводител на хубавите места“ са се появили по сходен начин – чрез наблюдение. „В тях събирам репортажи за срещи по пътя, за отдалечени и непопулярни места у нас, но също и истории за хора, които приготвят ритуален сладък хляб, наречен „смидал“ в Родопите, които опръстеняват птици по северното Черноморие, събират полускъпоценни камъни, откриват „дивата вода“ или работят като метеорологични наблюдатели и живеят в планината“, добави тя.

„Хората са ми интересни и техните истории“, каза Оля Стоянова. Тя разказа, че тези наративи могат да се открият и в стихосбирката ѝ. По думите ѝ това са истории за жени, които обикалят Европа и работят като берачки на плодове или детегледачки, истории за това какви картини рисуват децата от бежанските лагери или история за жената, която среща в един квартален супермаркет и как тя върви между щандовете и казва новините на висок глас – „като сърдит пророк“.

„Може би работата ми като журналист ми помага“, каза тя. „Обичам да наблюдавам хората, да разговарям с тях. В това отношение журналистиката е най-интересната професия, защото ни позволява да откриваме непрекъснато нови хора и нови светове, но в същото време ни задава здравословни граници, напомня ни, че никой от нас не е център на света. Непрекъснато ни показва, че светът е пълен с интересни хора, за които си струва да разкажем“, допълни тя.

Оля Стоянова е родена на 14 септември 1977 година в София. Доктор е по журналистика. Завършила е магистратура по журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ (СУ). Преподавател е във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет.

Два пъти е носител на наградата за драматургия „Аскеер“ – през 2014 година за пиесата „Покана за вечеря“ и през 2018 година за пиесата „Цветът на Дълбоките води“.

/РБ/
БТА

Рисунки на деца като послепис на Националния пленер „С Хасково в сърцето" украсиха центъра на града

Участниците от арт школа „Дъга“ към Младежки център - Хасково и школа „Колорит“ към читалище „Заря-1858“ се включиха във второто издание на минипленера за деца, който се провежда като послепис на Националния пленер в рамките на седмицата, посветена на осми септември - Ден на Хасково.

Община Хасково инициира за втора поредна година творческата провокация към децата като послепис на арт форума. Тази година всички рисуваха по темата „С Хасково в сърцето“.

Творбите на младите автори бяха подредени днес пред художествена галерия „Форум“, където снощи бе открита изложбата с 16 платна от Националния пленер. Той събра в края на миналата седмица осем художници от Хасково и страната.

/ХК/
БТА

Уредниците от Художествената галерия в Смолян представиха в обща изложба 36 свои творби

Уредниците от Художествената галерия в Смолян откриха днес обща изложба в зала „Петър Стайков“ на Клуба на дейците на културата. Експозицията е деветата подред тяхна инициатива, която се представя в началото на новия творчески сезон. Тази година те представят 36 рисунки, графики и живописни платна.

Творбите на художниците Ангел Консулов, Асен Трампов, Борис Кисьов, Георги Стойков, Иван Пеев, Илия Кисьов, Петър Пиронков и Стефан Данчев бяха представени от директора на Художествената галерия Иван Пеев. Той направи кратка ретроспекция на дейността на галерията през тази година.

Септември винаги е зареден с особена енергия. Авторите са хора, които влагат сърце и душа, за да опазват едно огромно богатство в Художествената галерия. Самите те са различни не само като възраст, но и като творческо амплоа и се радвам, че независимо от трудностите намират теми и днес ни радват по един безспорен начин, каза заместник областният управител Адриан Петров.

Експозицията е съвместна проява на Клуба на дейците на културата и Художествената галерия Смолян, която ще остане на вниманието на смолянчани и гостите на града до 15 септември.

/ХК/

БТА