Дяволското гърло, разказ от Хелиана Стоичкова

Дилян взе слушалката в ръка и набра номера. Залата беше празна, толкова празна, че сякаш високия таван бе като капак на тенджера и той, сам самичък в това огромно пространство бе като един картоф търкалящ се наляво на дясно в очакване да се появят и другите съставки на ястието, но по това време на нощта никой не искаше да го сготвят. Хората бяха по домовете си и сам той стърчеше до един обществен телефон в пълно отчаяние.
- Стефке...
- Диляне? Къде се загуби, бе човек. Обади се във вторник и от три дни ни кос ни вест от тебе...
- Стефке... – Той захлипа в телефонната слушалка и като подсмръкна шумно избърса си очите.
- Плачеш ли, Диляне? Поболях се да те мисля. Викам си тръгвам да го търся. Телефона ти е изключен.
- Стефке, слушай, пиле. Загубих го. Чакай да ти кажа. Никога през живота си не съм се чувствал толкова малък. Мъничък. Миниатюрен мъничък човек. Не зная човек ли съм. Аз човешко същество ли съм? Или съм добитък някакъв? Сякаш света е станал едно различно място, Стефке. Изгубих се. Изгубен съм. Душата ми се загуби тука в това дяволско гърло.
- Как си се загубил. На коя улица си?
- Улица? Какви улици, бе Стефче. Тук няма улици! Има само тунели. Стълби нагоре, стълби надолу. И хора, които бързат всеки за някъде. Един побъркан град с едно огромно дяволско гърло отдолу и аз вече кой ден по ред бродя като някакъв идиот и не мога да намеря изхода.
- Какви ги бръщолевиш, бе Диляне?! Как така няма улици? Да не си пиян? Да не са те упоили нещо?
- Улици има, но не можеш да ги пресечеш. Всичко е забранено, разбираш ли! Всичко! Слушай, слушай ме. Чуй ме. Аз... Аз за пръв път в живота си не зная какво да правя. Разбираш ли. Всяка част от мен крещи, че се случва нещо нередно, но никой, никой сякаш не вижда в какъв омагьосан кръг живеят. Пътуват нанякъде, обикалят по тези коридори, от къщи на работа и обратно и сякаш не виждат, че света се е превърнал в едно менгеме, което те стиска за гушата. Дави те като все едно няма въздух и си под водата. Тунели, коридори, ескалатори. Завиват наляво, после надолу, после се качваш нагоре пък те качват на мотриса, пък излизаш в друга част на града и за да стигнеш до спирка трябва да прекосиш площад по синя алея, ама има и жълти... Тук е разрешено за едни, там за други. Сега съм на етаж, на който влизаш в огромен магазин, на който входа му е от тук, а изхода му е три нива по-надолу на спирка през два квартала. И се излиза през извит син тунел, разбираш ли? И ти не знаеш къде си. Аз не зная как да ти го опиша. И има табели и винаги си на път с предимство! И те дебнат да не завиеш в грешна посока и ако объркаш пътя си в нарушение. Седнеш някъде дойдат – тук е забранено да се сяда. Спреш някъде – тук е забранено да се спира. Въздух не ми стига, нямам представа как да ти кажа колко отчаян се чувствам и колко изгубен.
- Диляне, поспри малко. Да пратя татко да дойде да те вземе...
- Не! В никакъв случай! Стойте си там на село. Да не сте посмели да дойдете. Аз ти казвам, от понеделник търся пътя към автогарата. Стефче... – той се подпря на кабинката и разтърка челото си – Аз ще си намеря пътя към къщи. Не се бой за мене. Просто исках... Просто исках да ти чуя гласа. Ей така малко... Не да те плаша, просто... Просто като колехме прасето някога и очите, погледа, разбираш ли. Гледам в една тоалетна тука очите ми са като на прасето. Уплашени, объркани. Едно такова само страх вътре. Няма друго, страх и ужас. Тъй не става, инак не става. Не знаеш на къде да поемеш. Всяко движение ти е грешно. Не знаеш кой си, не знаеш за чий си тука. Ей така, ходиш напред назад... Сянка от човек. Човека го няма. Един номер ходи напред назад.
- Диляне... – тя замълча за момент, но после с по-бодър глас продължи – Слушай ме сега. Ти си намери пътя към дома, аз съм тука. Чакаме те. И повече няма да кажа. Чакам си те.
- Да. Прибирам се.
Той затвори слушалката и разтърка челото си. Отиде до един апарат със закузки и извади стотинки от джоба си. Започна да търси къде да вкара стотинките, но имаше съвсем тънък процеп. Започна да ги вкарва вътре, но апарата ги превъртя и ги изхвърли в краката му. Той извади банкноти и ги вкара в процепа, но апарата изхвърли и тях като на екрана се изписа надпис, че приема само плащане с карта. Еми той нямаше карти. Ни банкови карти, нито карти за игра. Да имаше поне карти за игра щеше поне да да се позабавлява. Обърна се и като започна да рита стотинките в различни посоки те захвърчаха по идеално почистения под и започнаха да падат през парапета към долните нива.
Ехе! Очите му светнаха. И като изсипа една шепа на земята започна да ги рита и да си ги гони. Тичаше по големия празен етаж като малко дете и за момент някаква светлинка проблясна в очите му. Както някога ритаха камъчета в прахта с децата. Вървиш вървиш пък ритнеш някое камиче и то изхвърчи край пътя.
Така рита стотинки докато всичките не хвръкнаха през парапета и лицето му се разведри и усмихна. Остана му една последна и с нея си поигра повече. Ритна я към дъното на залата и тя се завря на място, където не можеше да стигне с обувката си. Коленичи и зачопли с пръсти да я извади. Но тя така се заклещи, че той вдигна очи да види в какво я завря. Когато погледа му проследи двете сфери и тръбата, която тръгваше от тях, извиваше се някъде горе и се спускаше надолу в трета сфера чинето му овисна. Той стоеше на колене под скулптура на един огромен, овиснал, триметров...
- Никой няма да ми повярва...

- Ей, господине! Да извикам охраната?
Дилян вдигна ръка от лицето си и огледа мъжа, който се беше надвесил над него.
- Не може да се облягаш на скулптурата. Забранено е да се пипа!
- Каква скулптура... - Дилян леко разтърси глава и започна да излиза от унеса си. Колко време е минало, сигурно бе задрямал. Той се обърна и видя, че се е облегнал на едната топка.
- Не те знам от къде си, но това е изкуство!
- Бе какво изкуство, бе... - Дилян се изправи и протегна ръка, към нещото. - Не виждаш ли какво е това?! Сляп ли си?
- Кой е сляп, бе! Идвам на работа и гледам поредния нехранимайко, който не спазва правилата! Има си правила! Ако всеки прави каквото си иска знаеш ли какво ще стане?!
- Какво ще стане, бе момче?! Кажи ми какво ще стане! Имаш ли двайсет години? Трийсет? Какво ще стане от това, че съм се подпрял на фалоса?
- Това не е фалос! Това е модерно изкуство!
- О, извинявай, ние от село не разбираме от изкуство. Ние сме едни тъпаци, които от нищо не разбират. Сигурно живееш някъде наблизо, от пъпа на града си и много ги разбираш нещата.
- Точно така. Ей там отсреща живея и много ги разбирам нещата.
- И колко време ти отнема да дойдеш на работа, момче от центъра на града?
- Не е твоя работа. Много добре съм си подредил нещата, много благодаря. Само час и половина. Хайде поредния с маршрутни съвети! Аман вече...
Дилян се плясна през челото и се огледа.
- И ако искаш да знаеш съм доволен. - продължи другия - Доволен съм, защото вашето поколение е оставило страшна каша, която ние десетилетия няма да можем да подредим. Седите си там в гората и си живеете в миналото. Ядете храна, която мирише на пикоч и животни.
- Гората? Картофите в гората ли растат, бе момче. Месото, чушките. По дърветата ли? Месото от земята ли го копаем?
- Не, има си фабрики, има си заводи. Ако зависехме от вас човечеството щеше да загине от глад за една седмица. Аз всеки ден зареждам автоматите с храна и не съм видял гладни наоколо!
Дилян примигваше. Малкото пиленце, което мислеше да удоши с два пръста като се прибере сега му се видя много драгоценно. Пълно с живот. Пълно с толкова много смисъл.
- И ти си щастлив в този нов свят?
- Разбира се! Сутрин ставам, деня ми е подреден. Няма хаос, няма чудене. Ако видя нещо нередно докладвам на охраната, те идват и веднага премахват нарушителя. И всичко отново е подредено. Ако видя петънце, забърсвам го. Ако не мога викам да почистят. Има си хора за всичко. Има място за всичко. Огледай се, това е идеалният град. Имате ли такива съоръжения в гората? Или спите по дърветата във вързопи? Вие сте минало. И скулптурата ми харесва. Защото е интересна. Защото е нещо ново, защото е нещо различно от всичко, което вие сте. Това е изкуство. Ти просто не го разбираш. Жалък си. Жал ми е за тебе. Погледни се, опърпан си, проскубан. Сигурно си някой безработен, който нищо не може и затова е дошъл в големия град да си опита късмета. Ами имам новина за теб, чичка, бъдещето не те иска. Върни се обратно в дупката, от която си изпълзял. Явно нямаш нужните качества. Модерният свят вади само най-доброто от хората. Само силните оцеляват. Останалите трябва да си отидат. Да си отмрете там. Ясно ли ти е? Разбра ли какво ти говоря?
И в този момент Дилян си спомни Гошко. Гошко Дебелото. Така му казваха. Вися вързан надолу с главата от моста над реката цял час преди да го отвържат. Ей, че хубав спомен. Гошко тогава научи, че не е хубаво да крадеш сандвичите на другите деца. Негативният опит учи много повече от положителния. Ефекта е мигновен.
Дилян прескочи тялото на новия си познат и само хвърли поглед дали ще се изправи след удара. Като видя, че помръдва потърка леко челото си и се усмихна. Друго си е да удариш глава на някой, който много приказва. Възпитателно е. А и някак почувства се по-ведро. Хулигана в него за момент събра смелост да стъпи на поредния ескалатор в търсене на изхода. Винаги има начин. Винаги има решение. И той щеше да го намери.

Войник, Иван Вазов

Войник във отпуск из долът
с мома приказва хубавица —
деца на тоз планински кът:
той — млад орел, тя — гургувица.

Какво й разправя мил герой?
За свойта ли любов гореща,
или за някой страшен бой,
де ад и смърт имал насреща?

Той маха силно със ръце,
тя руменей и се вълнува…
Внезапно с пламнало лице
сграбчи я той и зацалува.

Юначе, гълтай радостта,
дор младо сърце в гърди гука:
ти там прегръщал бе смъртта —
прегръщай пък живота тука.

Една дума, Хелиана Стоичкова

Три мънички букви само в една дума
три слаби колони завързани с връв
като пъпна в живота заплетена струна
да свиря на която съм вечно готов.

Три клечки кибрит готови да пламнат
и в пепел да рухнат пред очи ми са те.
прикрити зад някоя полза измамна
подривните сили заплашват ги все.

Потънат ли в мрачно запрещение мечтите
за свята безкористна обич, чист свят...
удавен насред вълни от лъжите
сред болка и горест очи ще заспят

И в утро прокобно, насред нищета
кал мръсна, душа гола, сред мъртви тела
оскубан, измъчен, едва жив, изморен
нейде в окопите ще осъмнеш смразен.

Тогава ще се молиш и ще проклинаш
отчаян, загубил житейски ориентир
сред смърт, окаяние, срамно ще молиш,
с една дума на устни и тя ще е "мир"...

Преди първозданния взрив, Блага Димитрова

Какво е било преди първозданния взрив
единствено можем да съдим
по развалините в себе си.

Самотно виещ, носталгичен копнеж
по загубената цялост.

Отчаяно търсене на следи
по разпиляната същност.

Понякога в неутолимия миг
на любовното сливане -

едно припомняне като в сън
за нашето пребиваване
в изконната пълнота.


1986

Прозорец, Борис Христов

Повдигам се да стигна прозореца открехнат.
Зад него са жените - заоблени от парата, красиви.
Как искам да ги видя! Да можеше сега да мина по отвесната стена
или да бяха тук приятелите ми, да ме повдигнат.

А само как се гонят - гонитбата напомня
завръщане на стадо, което в залеза нахлува...
И през каква фуния господ гърдите е наливал,
щом тяхното люлеене на улицата чак се чува.

Пълзи червена мравка и някъде към обед
ще стигне гледката и ще умре върху прозореца с възторг помътен.
Повдигам се отново и дращя по стената,
а тялото ми сякаш вар гаси - така гори отвътре.

В живота винаги съм стигал до прозореца. И толкоз.
Език изплезил сетне, едва дъхът възпирам.
И няма кой да подаде ръка, и няма кой водата да отбие
към сушата, където моята надежда се задъхва като риба.

Ала напразно се измъчвам! Кой ще ти помогне
да видиш всичко - тук, в небето, или пък в безкрая на изкуството.
И за какво се питаме тъй често кой е между нас поета?
И за какво стоим един пред друг, изправени на пръсти?

Земя, Никола Вапцаров

Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя — не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.
Сутрин тръгвам.
Фабричният път
го задръства
с рубашки
безброя.
Ние сме слети с сърцето,
с умът,
но… земята не чувствам моя.
Над мойта земя
напролет
лъчите
шуртят,
гърмят водопади
от слънце
над мойта
земя.
Ти чувстваш дълбоко
сърцето на земната гръд
и виждаш как с скокове
раснат безбройни цветя.

Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.
Спомням си само.
И ето нахлува кръвта
във сърцето, което
топи се от някаква нежност…
Моя страна! Моя прекрасна страна!…
Поена със кръв
и разлюляна
в метежи.
По Беласица телени мрежи…

Балада за бащата и сина, Веселин Ханчев

Както, земята работили
в село деня и нощя,
тръгнали в същата рота
двамата — син и баща.

Крачил с обоза бащата,
момъкът — с пушка в ръка.
Тъй ги повлякла войната
в свойта желязна река.

В някаква утрин мъглива
срещнал ги вражия залп.
Стиснали устни. „Отивай!“,
твърдо бащата казал.

Цял ден се взирал нататък,
дето напирал врагът.
— Идат ли? — попитал той вятъра,
кончето, пустия път.

— Идат ли? — питал и сякаш
в нивата стара седял,
взирал се, малкия чакал
в топлата родна бразда.

В миг се опомнил, погледнал —
носят по пътя войник.
Син му, изпънат и бледен,
с черни, барутни страни.

Син му — от камък издялан —
там, на тревата, стоял,
а под шинела изкалян
бликнала тъмна струя.

Взел му главата в ръцете си,
шепнел му мили неща,
но във очите му ледени
светела само нощта.

В тази нощ пак се събрали,
пак били заедно те.
Кротко до татко си спяло
малкото русо дете.

Дълго ли шепнал и дишал?
Своята кръв ли му дал?
В миг под шинела войнишки;
мръднала мъртвата длан.

В миг като живи потрепнали
свитите сини уста.
Чул до ухото си шепот
стария сведен баща.

„Ставай! Отивай на смяна!
Чуваш ли, татко, стани!
Празен окопа остана!
Ти вместо мен се върни!“

Бавно надигнал се стария.
Гледа — момчето мълчи.
Пушката свети, изгаря го
с остри метални очи.

Стиснал я с пръсти корави,
бързо целунал синът,
после, във мрака изправен,
тръгнал по стръмния път.